СПОМЕНИ ЗА ХРИСТО СМИРНЕНСКИ

Антон Страшимиров:

Голям поет е Смирненски, наистина голям поет…, слънчевото дете на българската поезия. Артистично нехаен... и столичен бохем с мечтата по "вечна обич, вечна правда на света".

 

Георги Бакалов:

Млад, свеж, сочен талант, в шеметната пъстрота на свои оригинални краски и образи… А формата – феерия от огнеструйни образи и картини.
Неговото творчество е "празничен ден" в българската литература.

Аз съм във възторг от стиховете му. Този млад човек тепърва ще разгъне своите големи творчески възможности. Крупна сила е това.

 
✎  Георги Караславов:

С истинско възхищение се отнасяше Вапцаров към творчеството на Христо Смирненски. Вдъхновяваше се от заразителния патос на неговите стихотворения, учудваше се на неговата версификационна техника, на удивителната му находчивост в областта на хумора. Поразяваше го неудържимата продуктивност на рано загиналия поет, безкрайното разнообразие на тематиката му. Той смяташе, че Смирненски е едно феноменално явление в нашата национална литература, и казваше, че ако беше поет на една велика нация, името му би гърмяло по четирите краища на света. Вапцаров ценеше високо не само боевите песни на Смирненски... Вапцаров поставяше на високо равнище и ония негови песни, които засягаха по-интимно живота, страданията и душевните преживявания на обикновените прости хора, на работниците, на обитателите на крайните квартали. Той се учеше от Смирненски, но се учеше по своему, творчески...

 
Туше Делииванов - близък роднина на Смирненски:

Измирлиевци са страдали в борбата за българското духовно възраждане. Бащата на това момче е затварян, съден и измъчван в тези борби от турските власти по подстрекателства на гъркомани и на гръцките владици. Измирлиевци са уважван род от всички кукушани - българи.

 
Писателя Светослав Минков:

С Христо Смирененски се срещнах през 1921 година в редакцията на хумористичното списание "Българан", където беше редактор. Самата редакция се намираше в една малка стаичка на печатницата. Имаше само 2-3 стола, няколко календара по стените и проста разкривена маса, отрупана със стари клишета.
Ведбал се явяваше в редакцията обикновено по обяд и още с влизането започваше да се шегува и подхвърля закачки към работниците и сътрудниците на списанието. Винаги весел, въодушевен и лирично настроен, той преглеждаше получените по пощата ръкописи и се заливаше с добродушен смях при прочитане на някое посредствено стихотворение, което след това декламираше с патос пред всички нас.

Той беше роден поет и ненадминат импровизатор. Във всеки миг можеше да напише стихотворение на каквато и да е тема. Творческата мъка беше непонятна за него. Той се шегуваше в рими, сърдеше се дори в рими.

 

Сестра му Надежда Измирлиева:

Пишеше навсякъде и винаги.

 

Александър Жендов е оставил в спомените си:

1917 година бях ученик в V клас на III ючбунарска софийска гимназия. Между другото рисувах и карикатури на ученици и учители и минавах за карикатурист. Това ме въведе в редакцията на "Смях и сълзи". Редакторите – все мой връстници, също гимназисти. Нямаха карикатурист. Най-авторитетният между тях, мълчаливо признат първенец, беше Христо Измирлиев – Ведбал.
Не си спомням Христо да се е оплакал, че времето не му стига. Почти половината от материала за всеки брой на "Смях и сълзи" се пишеше от него. Всяка седмица той печаташе и в "Българан". Повече от страница стихове и проза, и макар че програмата на Техническото училище беше далеч по-тежка от гимназиалната, беше много добър ученик, редовен и с висок успех.

 

Из статия на Борис Малешевски от списание "Отечество":

Никой не ще изтрие от паметта ни бързоструйния Вардар и сокола, който пие вода от него, нито напетите стружки моми или бистрите води на Охридското езеро. Те са и ще останат част от самите нас, каквото ще да става! Родовата ни памет е българска, сърнето - българско, кръвта, що тече в жилите ни - българска. До последната капка! Каква смъртна обида бихме нанесли на великия хилендарски монах, ако дори само за миг бихме се усъмнили в своето българско потекло! Та не той ли, роденият под белоснежните върхове на Пирин, произнесе пръв клетвените слова: "Българино, знай своя род и език!"
А що да речем за другия голям банскалия - Никола Йонков Вапцаров? Или за кукушанина Христо Смирненски и прилепчанина Димитър Талев? Имах щастието да познавам лично и тримата - бяха българи от най-чиста проба. Не знам що биха сторили, ако биха могли да узнаят, че днес някой оспорва тяхното българско потекло. Господи, какви други биха могли да бъдат, когато са мислели, писали и говорели само на родния си български език? И кому е нужно да превежда техните произведения на "македонски", когато всяко дете от Вардарска Македония би ги разбрало в оригинал? С татковия съученик Христо Смирненски, когато ни идваше на гости или ме вземаше за ръка да ме разходи в близката градина при църквата "Св. Никола Софийски", говорехме на български. Той пишеше на български и на този език създаде творби, които останаха в златния фонд на нашата литература. Не знаеше ли какъв е, та в графата "народност" на личната си карта бе вписал "българин"?

 

В спомените си Христо Бръзицов пише:

В София излизаше едно малко вестниче – "Кво да е". Следейки редовно съдържанието на вестничето, правеше ми впечатление остроумието на един Ведбал и направо казано позавиждах на дарбата му. Кой ли ще е той? Да е ученик като мене? Едва ли, това е зрял човек, навярно възрастен...

 

Спомени на негов съвременник:

Христо винаги мъкнеше в джобовете си измачкана амбалажна или жълта халваджийска хартия, която вземаше от лавката. И на нея, с молив пишеше стиховете си...

 

Владимир Василев:

Смирненски оперира твърде ловко с известна поетическа образност. Но тази образност е външна, техническа: атрибут на една приложна поезия.

 

Иван Мешеков:

Смирненски е първият, който постига действително поетическо качество и литературност на комунистическите идеи. Той е мислим само като един друг Ботев.

 

Гео Милев, Христо Ясенов, Сергей Румянцев в спомените на съвременниците си, Български писател., С., 1965 г.

Има достатъчно основания двама от най-големите поети на България Гео Милев и Христо Смирненски да са пресичали своите житейски и творчески пътища, за което са съществували обективни условия. Добре известно е, че за тях - най-динамичните на своето време личности в литературата ни - участието в литературния процес съвсем не се е изчерпвало само с поезията и прозата им, създавани в творческо усамотение. Впрочем самата дума “усамотение”, камо ли пък в кабинетен вариант, звучи чуждо и не на място тук. Кабинет Смирненски не е имал, усамотения сякаш не е и търсел. Пишел е несмущаван от нищо сред глъчката и теснотията на пренаселения семеен дом, сред шумовете на улицата и мизерните редакции, при грохота на печатарската машина.
Сестрата на Христо Смирненски Надежда Измирлиева пише в спомен за брат си,2 че той често е говорел “с възторг за Гео Милев”, познавал е творчеството му и е ценял някои негови творби и “особено - пише тя - се възхищаваше от високата му култура”. Въпреки това двамата поети сякаш все се разминават и не ги засичат едновременно в тогавашна София, която сеа бихме нарекли провинциално градче с познати емблематични места за сбирки на поетите.
Гео Милев държи траурно слово при опелото в “Свети Крал” ( днешната църква “Света Неделя”) над мъртвия Христо Смирненски - ненавършилия 25 години поет, любимеца на пролетариата. За съжаление липсват архивни документални данни за точните думи на Гео Милев. Никой не ги е записал тогава, а и е съвсем естествено в такъв момент на мъка и покруса сред присъстващите. Най-общо смисъла на казаното предават някои спомени на очевидци на събитието, изненадани като всички в храма, че Гео Милев държи траурно слово в този момент. Словото на Гео Милев вероятно е било спонтанно, импровизирано (а Гео е бил виртуоз на словесната импровизация) и най-изненадани са били очевидно самите близки на Христо Смирненски, членовете на неговото семейство. “Изведнъж всичко стихна - пише в спомена си сестрата на Христо Смирненски Надежда Измирлиева - пред олтара стоеше Гео Милев. Силно развълнуван, с искрена скръб и горест той говори за живота и творчеството на рано загиналия пролетарски поет. Краткото му прочувствено слово развълнува и трогна всички. Дълбоко скърбеше Гео Милев за ранната смърт на Смирненски...

Гео Милев съставя "Антология на българската поезия", 1925 г., в която включва Смирненски сред първенците на българската поезия. Показателно е, че Гео Милев включва в антологията стихотворенията на Смирненски от цикъла "Децата на града" и "Братчетата на Гаврош", както и първото стихотворение от цикъла "Зимни вечери".

 

Светлозар Игов:

Христо Смирненски успява така млад да се изяви като виртуоз на българския стих, защото влиза в българската поезия, поел щафетата на стиха от своите блестящи предшественици - символистите. Сам Смирненски е не само ученик и приемник на символизма, но и въплъщава в поезията си ред от каноните на символистичната поетика.   
На първо място - изразната лекота и музикалността на стиха. Известно е, че сливането на стиха с музиката е един от девизите на символизма, изразен от френския поет Пол Верлен.
Сливането на стиха с музика е един от девизите ни символизма. А "вродената" (според Атанас Далчев) музикалност на Смирненски е една от най-очевидните и най-много подчертавани от критиката характеристики на неговата поезия.
И в областта на поетическата стилистика Смирненски е верен ученик на символизма. Той не само употребява обичайните за символистите пищни, сложни епитети (от рода на "огнеструйни", "огнедишащи", "лунносребърни", "златолюспест", "златозвездна", "сребролунна"), но и характерни образи и настроения на символизма ("теменужен остров в лунносребърни води", "воала на здрач тъмносин", "есенни цветя", "морни гърди", "привечер лятна наметна пак с траурен плащ рамена").   
Но най-характерната черта, която сродява Смирненски с поетиката на символизма, е самата същност на поетическия образ в неговото творчество, който в преобладаващата част от творбите му е образ-символ, загатващ "отвъдни" значения.   
Смирненски също заема образи от митологията, Библията, приказките, литературата, историята или от далечни, екзотични предели, но проявява в това отношение избирателност към бунтарската традиция на човешката култура. Неговите любими образи-символи са богоборецът Прометей от митологията, Каин от Библията, Спартак от историята. Дори реални на пръв поглед, историческите образи у него са стилизирани в романтично-символистичен дух.
Макар да е роден в Кукуш и сам да нарича себе си "принц безпаричен, роден край Егея, раснал сред нарове, спал под лози", този детски спомен остава миражно-нереален и не присъства повече в неговото творчество. Защото бежанецът от Кукуш се вкоренява и заживява изцяло в големия град. Улицата многогласа, схлупените хижи в предградията и блесналите витрини на центъра, звънът на трамваите и виковете на вестникопродавците - това е реалният декор на действието в творчеството на Смирненски.

Музиката на Смирненски е музика на тръбни звуци и духови оркестри. Това е музика на "улицата многогласна", а не камерната музика на неговите предшественици

 

Здравко Чолаков за "Приказка за стълбата":

Тази творба на Смирненски е урок по строго премислена и функционална организация на "материала"; това е произведение с една от най-симетричните композиции в българската литература. Затуй и "стъпалата" към падението са така ефектно осезаеми.

 

Н. Георгиев:

Творчеството му е особен тип скъсване със символизма, при което една част от произведенията му /хумористичните/ иронизират безличната състареност на символизма. Поезията му съчетава по уникален начин две разнородни системи – „редуват се, ритмично противопоставно, символистични и реалистични елементи, при което реализмът излиза от сблъсъка укрепнал и жизнено перспективен”.

 

Николай Лилиев:

Малко е да се каже, че Христо Смирненски заема особено място в нашата поезия, че със своето изкуство носи нещо ново, нещо свое в тая поезия, че е съществено различен дори от Димитър Полянов, с когото го сродява еднаквият поглед върху света, че качествено неговото творчество, което обогатява читателя, като му позволява да вижда световните промени в нова светлина, е нов етап в нейното развитие... Толкова непосредствено, толкова искрено и чисто звучат дори най-случайните стихотворения на Христо Смирненски...
Съвършенството в художествеността на формата, което изтича от смислеността на съдържанието, тая безпогрешност на стиха, тая ритмика, която вълнува и увлича и най-немузикалното ухо, са още едно доказателство, че пролетарската поезия у нас се е развивала не по пътя на отрицанието на миналите етапи изобщо в развитието на българската поезия, че е споявала тези етапи, обогатявала ги е с нови ритмически единици, с нови образи, които в никой случай не са самоцелни, с нови рими, вливала е нов идеен смисъл в тяхното съдържание. Така поетиката на Христо Смирненски със своите възторжени интонации - една от нейните особености, които красят българското стихосложение - намира дълбоко обяснение: думите, които не служат само да запълнят стихотворния размер, са пречупени през индивидуалността на поета и са получили нов смисъл - и тоя, който са имали досега, и тоя, който им е предало новото време.

Ние бихме могли да се съгласим с приятелите на Христо Смирненски, които твърдят, че той е писал извънредно леко, но не бихме могли да приемем, че изобщо Смирненски не е познавал "мъката на творчеството". Та има ли изкуство без труд?

За новото съдържание, което носи поезията на Смирненски, потребно е било да се освободи тогавашната поезия от съществуващите канони и да се изведе на път, отдето със своето чудно въображение, прехласнат, поетът е могъл да следи устремения бяг на бодрите ескадрони, полетели "с факела на нова вяра":

Ах, летете, ескадрони! В устрема ви милиони   
погледи са приковани със надежда и любов.


Естественият непринуден "анжамбман" "милиони погледи", отмерените паузи още по-силно подчертават задъхания ритъм на стихотворението, дето всичко е размах и движение.   

От голямо значение за стиха и в днешната българска поезия е римата. Широка известност добива прочутата мисъл на Репин, че дълбоката идея става внушителна само в съвършена форма - или да си послужим с думите на Валерий Брюсов, че само оня може да изрази напълно своето дарование, да разкрие своята душа, който владее в съвършенство техниката на своето изкуство! Безпогрешният усет за език позволява на Христо Смирненски да употребява думите най-правилно, да изтръгва от тях най-голяма звучност.

Тази "основна енергия на стиха, която всеки поет "трябва да развива у себе си" (римата), дава истинска представа за поетическата яркост в стиховете на Христо Смирненски, който в своите музикални видения не се стреми към "математическа" музика. Защото дали ще се пише тая музика "с логаритмическите таблици на модернизма, или с таблицата за умножение на старите школи, тя все си остава математика", лишена от живия дух на творчеството, от характерността на интонацията. Подобна поезия нито е, нито би желала да бъде поезията на Христо Смирненски.

 

Крум Кюлявков е български писател, публицист, художник и общественик. Сътрудничи на много вестници и списания и се сближава с Христо покрай общатите им начинания и възгледи. Следват извадки от книгата му "Спомени за Христо Смирненски".

Трудно можем да си представим трудните условия при които поета е живял и творил и заради които не е имал възможността да оздравее от болестта, която го е погубило. Не му е било чуждо, когато в зимата няма вода да се бръсне със сняг или да спи завит с юрган пълен със слама.
Христо запалвал свещ (защото в къщата нямало електричество), залепвал свещта на някой камък, лягал по очи  и започвал да пише. Никога той не отказвал при каквито и да било покани да напише нов материал. И бързал да довърши писането, докато свещта не е догоряла.
Характерът му беше да не се оплаква и да не си служи с груби изрази. Той гореше над работата, а тъй като беше заангажиран в няколко списания, явно е, че се преуморяваше. Това също допринесе за разклащането на неговото здраве.

Известно е каква голяма роля изиграха стиховете на Христо Смирненски в онзи момент, когато у нас се надигаше революционната вълна. Неговите стихове бърже се разнесоха из села и паланки и разпалваха кръвта в сърцата на работния, обезправен народ. Незабравими ще останат тия моменти, когато по всички наши клубни сцени и вечеринки потекоха като огнена лава стихотворенията на Христо Смирненски„ Преди критиците да бяха го утвърдили, народът го беше вече обикнал и утвърдил.


-    А знаеш ли коя книга най-много ме е увличала от детинството? - пита Смирненски.
-    Коя? - отговаря Кюлявков.
-    Ще се учудиш, ако ти кажа – "Рокамбол". Такава сензационна книга, а на, увлече ме. И знаеш ли с кое най-вече ме увлече? С фантазията на писателя. Каква богата фантазия! Какви ли не ситуации и моменти е измислила тя и така майсторски те увлича, че я четеш на един дъх... От тая книга съм взел и първия псевдоним "Орезам", един от героите на този роман.

...особената характерност на Христовия стих: неговата дълбоко лирична напевност, особения колорит и заразяващия революционен патос.

През всичкото време на своя кратък живот Христо Смирненски отбягваше две неща: първо – да бъде в тежест на другите, и второ – да губи своето винаги добро и весело настроение, с което би развалил настроението и на другите.
Хуморът го придружаваше на всяка стъпка. Този изблик на хумор го караше често да прави и някои момчешки лудории, да хвърля закачки и да поставя в смешно положение някои глуповати и наивни хора.

Такъв си остана в моята памет: усмихнат, жизнерадостен, закачлив и винаги доблестен, честен и непримирим.

Неговото плодовито въображение и остро наблюдателно око на всяка крачка се сблъскваха със сюжети и актуални теми, които изискваха бързо разработване в художествен стих или проза. Ето защо той сътрудничеше почти във всички списания, където можеха да бъдат отпечатани работите му. Така може да се обясни неговото сътрудничество в списанията и вестниците: „К`во да е“, „Сатър“, „Смях и сълзи“, „Барабан“, „Българан“, „Червен смях“, „Маскарад“, „Работнически вестник“, „Народна армия“, „Младеж“, „Равенство“ и други.

Майката на Смирненски разказва на Кюлявков:
Вчера се усещаше по-добре. Белки му помогнат лекарствата... Имаше и другари, той се шегуваше с тях, приказваше. И лицето му се поизмени... Стана някак по-добро. Ех, господи, рекох си, белким имаме късмет. А той, сиромашкият, няма, няма, па току погледне в часовника – кой знае защо така често го гледаше. Но вечерта отново тежко му падна. Започна тежко да диша, гледаме: няма спасение. Някой казваха, че няма да изкара и нощта. Въртиме се около него, а той отвреме-навреме току ни погледне и пак зажумява. Днес сутринта, към шест и половина, се помъчи да се повдигне от възглавницата. Наведох се над него.
 - Искаш ли нещо, Христо?
 - Молив и хартия.
А едва, едва говори, едва го чувам. Даваме му молив и хартия. Мъчи се нещо да запише, мъчи се и току изпусна молива и ми падна на ръцете. И свърши. Свърши милото, измъчено чедо.

Така рано загинал, Христо Смирненски остави огнена диря след себе си. Той живее в сърцето на българския народ като велик тръбач на революцията, най-достойният от достойните представители на пролетарската поезия от оная бурна епоха, издигнат високо върху гребена на революционната вълна н България в първата половина на този век.
Но като всеки истински великан Смирненски не осъзнаваше своето величие. Беше тих и скромен. Малко и почти никак не приказваше за себе си. Непрестанно пишеше и постоянно мислеше за другите. Огромната енергия, която се криеше в неговото сравнително малко тяло и която той така щедро разливаше по всички вестници и списания във вид на революционни и хумористични стихове, вицове и фейлетони, заля цялата наша страна и стана мощно оръжие в борбата срещу фашизма и реакцията.

 

https://smirnenskihristo.blog.bg/ - Спомени за Христо Смирненски от Тома Измирлиев:

ХРИСТО ЮНКЕР
Споменът е печатан за пръв път в сп. "Звънар", I (1924), бр.8.

Невероятно, но факт! Христо е възпитаник на военното... на негово величество ... училище.
Две години следва той там и завърши с чин: запасен портупей юнкер!
Тесни бяха казармените стени за волния дух на Христо и той не можа да устои: напусна училището – без пагони и калъчка!
Но и в училището той бе в постоянен конфликт с началниците си поради своята „недисциплинираност”...
Устроят вечеринка. Ведбал е винаги пръв на сцената със своите импровизации.
- Хумореска – викат другарите му от партера. И Христо им поднася такава хумореска, че всички се споглеждат смутени.
- Постъпих в гимназията – изключиха ме, отидох в търновското училище – също, тате ме изпрати във френския колеж – оскубах брадата на един „фрер”, най-после баща ми се отчая от мен и ми каза: „То се видяло, че от тебе човек няма да стане, ами аз да те пратя във военното училище, та барем офицер да станеш.”
А сам той се учеше за офицер!
Но всичко това той разправя с такава незлобливост, че дори и намиращите се в салона офицери се смеят.

 

МЕЖДУ ГЕРОИТЕ НА ХРИСТО

Тая пролет попаднах случайно между една група от живите „герои” на Христо. Бях по работа в едно малко красиво селце , скътано в полите на Рила, където Христо летуваше последната година преди смъртта си. Седях в читалището и прелиствах вестниците. Никого не познавах в селото. До мен се приближи един възнисичък чернокос мъж и непринудено заговори:
- Вие да не сте сродник на Смирненски?
- Да, негов брат съм.
- Приличате си. Той прекара цял месец в нашето село. У Василови беше. Много добре прекарахме. Другарувахме с него... Ето и Васил .
От съседната маса се премести при нас висок, строен младеж.
- Значи вие сте били хазаинът на Христо?
Васил се засмя:
- Да, хазаин,  дето го казват ... Живеехме двама в една стая, хей оная там, бялата къщичка, увиснала над реката!
Погледнах през прозореца:
Хубава бяла, чиста къщичка, кацнала като орлово гнездо над стръмния бряг на Марица.
- Аз бях по-малък от него, но по-висок. Христо беше дребничък на ръст, но жилав и як. Често се борехме.
- А как работеше Христо в село?
- Като  всички други. Дохождаше заедно с нас в бичкиджийницата, в гората за дърва, ходехме на реката за пъстърви, а понякога излизахме заедно да пасем и овцете – не беше никак горделив.
- Не, не това! Аз питам как пишеше той. Къде?
- Където се случи: в къщи, при реката, в гората, в бичкиджийницата, навсякъде. Но повечето пъти ние не го виждахме кога пише, а след няколко дни прочитахме, че ни е изписал във вестника.
Прииждат и други селяни при нас. Намесват се в разговора:
- Аз съм Милан.    Оня, за когото пише Христо в  „Куртова поляна” .
- А аз Такьо. Заедно гасихме пожара в Рила . Помня го такова едно дребничко, кротичко момче беше – кой да вярва, че така дяволски ще ни нарисува у вестника.
- Ти сърдиш ли се?
- Защо да се сърдя? Нали е на шега? ... Пък и не се подиграва, а само ни закача ...
- Мене пък ме дави в Марица! – обажда се един едър мъжага.
- Той тебе, или ти него?
- Той мене! – смее се здравенякът, но тогава и аз не бях много по-голям от него.
- А как те дави?
- Къпахме се заедно във вира; хей там горе, над бичкиджийницата. Христо ме наричаше „народняка” – зарад баща ми ... хванаха ме двамата с Йордо  за главата и краката и ме натиснаха под водата. „Ей, така ще ви давим вас народняците!” – смееше се Христо.  – Весело момче беше.

 

В ГОРНА БАНЯ

Христо обичаше децата. Той сам бе дете. Голямо, добродушно, незлобливо дете.
Аз пих горчивата измама
на свойта детска доброта.
Стихотворението, което Тома Измирлиев цитира, е печатано посмъртно в сп. "Звънар", I (1924), бр.8.

В същата къща живееха няколко близки семейства. Малките Жорж и Женя често идваха при Христо.
При тях той се забравяше.
- Бате Христо, нарисувай ми един дявол!
Бате Христо ги помилва по косите със свойствената си топла приветлива усмивка, вземе молив и тетрадка и им нарисува „дявол” – почти всякога охранен чернокапец с дълги-дълги рога на челото.
- Бате Христо, има ли живи дяволи?
- Има, има – даже твърде много – отвърне Христо и неволно обръща влажни очи към съседния двор, където „дяволът в потури” ругае някой работник.
- Ами ти видял ли си?
- Видял съм, зер!
- Къде има дяволи, бе бате?
По-голямата Женя се намесва авторитетно:
- В зоологическата градина, разбира се.
- Не, не – в св. Синод!
Милият Христо! Той не подозираше даже, че само две-три седмици след това тия „дяволи от светия синод” ще ходатайстват при архидявола да „успокои грешната му душа!”