Патрон на училището :: Средно училище „Христо Смирненски“

НАЧАЛНА СТРАНИЦА | ЗА НАС | Патрон на училището

ПАТРОН НА УЧИЛИЩЕТО

Христо Смирненски (17 септ. 1898 - 18 юни 1923)

Христо Смирненски е български поет роден в град Кукуш, днешна Гърция, ярък представител на постсимволизма в българската литература. Литературната му дейност започва още в гимназиалния курс, когато той пише хумористични стихотворения.

Въпреки ранната си смърт, на 25-годишна възраст, той се слави като доста продуктивен автор — едно от последните издания на събраните му съчинения се състои от осем тома.

Малцина български поети така справедливо заслужават да бъдат наречени новатори както Христо Смирненски. Възхваляван от лявата литературна критика (главно поради социалистическите идеи в творчеството си) и определен от консервативните литературоведски кръгове на съвремието си като автор на "приложна поезия", Смирненски е поет със забележителен пародиен потенциал и изключителни версификативни възможности.

Съвременници и приятели на поета Христо Смирненски си спомнят преди всичко лъчистите му очи, които винаги се смеят, и неговата неотразимо ласкава и топла усмивка. Сигурно затова определението „слънчев” е най-често използвано за характеристика на личността му и за оценка на поезията му.

Живот и творчество

Седнали: Елисавета и Димитър
Прави: Надежда, Христо, Тома и Антон

/ Семейството на Смирненски (1917 г.) /

Христо Димитров Измирлиев, каквото е истинското име на поета, е роден на 29.09.1898 година в град Кукуш, днешна Гърция. Баща му е бил сладкар, член на основаната от Гоце Делчев Македонска революционна организация.

От 1904 до 1908 година малкият Христо учи в началното училище в родния си град.

От ноември 1908 година живее в София при дядо си по майчина линия, който е свещеник. Попада в семейство с книжовни традиции и под силното влияние на вуйчо си Вл. Попатанасов, поет хуморист.

През 1910 г. Христо се завръща в родния си град и завършва Кукушката гимназия.

Поради липса на средства не може да се запише в желаната от него Солунска гимназия и е принуден временно да прекъсне обучението си. Започва да помага на баща си в сладкарския занаят.

/ Опожареният от гръцката армия Кукуш (на гръцки Kilkis) /

/ Опожареният роден гр. Кукуш /

През октомври 1912 г. започва Балканската война и на двадесет и петия ден от същия месец българските войски освобождават Кукуш. Смирненски е едва на 13 години. Радостта на населението обаче е твърде кратка. След победата между балканските съюзници изникват разногласия и избухва Междусъюзническата война. Пред опасността от настъпващите гръцки войски жителите напускат Кукуш, градът е опожарен. Семейството на Димитър Измирлиев заедно с хилядите бежанци се отправя да търси спасение и препитание в София. Въпреки състоянието на мизерия, в което се намират, Димитър Измирлиев и жена му държат децата им да учат. Христо се записва в Техническото училище, но заедно с по-малкия си брат Антон помага в издръжката на семейството — продават вестници, работи като репортер и писар.
През 1913 г. семейство Измирлиеви е принудено да напусне завинаги дома си, защото Кукуш е опожарен в края на Междусъюзническата война. „Войната сложи край на хубавите детски дни, разруши мирния труд на хиляди хора” - пише в спомените си сестрата на поета Надежда Измирлиева. Семейството се преселва в София и споделя съдбата на бежанците, живеещи в един от крайните квартали на столицата Ючбунар.

През есента на 1913 г. Смирненски се записва в строителния отдел на Държавното средно техническо училище, като едновременно с това помага на баща си, продавайки вестници и работейки в бригада по измерване на шосета и железопътни линии край Никопол.

От началото на 1915 г. по примера на по-големия си брат, хумориста Тома Измирлиев (1895–1935), 16-годишният Христо започва да сътрудничи на хумористичните издания — най-напред на вестник "К’во да е". Подписал се първо като Орезам, скоро възприема един от най-известните си псевдоними като хуморист — Ведбал. От следващата година той публикува хумористични стихове и фейлетони в "Българан", "Родна лира", "Художествена седмица", "Смях и сълзи", "Барабан", "Сила". Необикновено находчив и плодовит, Ведбал, въпреки младостта си, става един от най-търсените и популярни за онова време хумористи. През 1917 г. за пръв път се подписва с псевдонима Смирненски, с който остава в класиката на българската литература.

Ученик в Техническото училище, той продължава да се труди — като обикновен работник, продавач в колониален магазин и др. По това време избухва Първата световна война. През май 1917 г. Христо постъпва като юнкер във Военното училище, но въпреки суровото казармено всекидневие, продължава да пише и да публикува в хумористичните издания. В края на годината избухва Октомврийската революция. Командването на училището въвежда продължителна карантина с цел да се избегне проникването на комунистически идеи. През април 1918 г. излиза първата му сбирка — "Разнокалибрени въздишки и стихове в проза". Тя е с хумористичен характер и излиза под перото на Ведбал, но по-късно е разкритикувана от собствения си автор.

Силно въздействие върху идейното развитие на младия поет оказва Войнишкото въстание през 1918 г. Разбунтувалите се срещу Фердинанд и правителството войници са отблъснати от юнкерите от Военното училище. Смирненски става свидетел на най-кръвопролитния сблъсък — край Захарна фабрика. Ужасен от жестокостта, с която правителството разгромява метежниците, той напуска Военното училище през ноември и за това баща му е принуден да заплати голямо обезщетение.
Записва Юридическия факултет на Софийския университет, но тежкото му материално положения го принуждава да работи непрестанно. Навлязъл в цивилния живот, Смирненски става член на редколегията на "Българан", но същевременно изкарва прехраната си като писар в Управлението на транспорта, след което и карнетист, агент и ревизор в Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост, репортер във вестник "Заря", измервач и контрольор в дъскорезницата на кооперация "Освобождание", касиер в книжния склад "Слово".

1919 и 1920 г. са бурни години в живота на София, време на социални конфликти. През ноември 1919 г. по решение на Комунистическата партия започва да излиза седмичното хумористично художествено-литературно списание "Червен смях". Участието на Смирненски в списването му има решаващо значение за него — хуморът му става все по-социално насочен. През това време Христо участва в митинги, демонстрации и акции в помощ на бедните, на които се поставят искания за амнистия на осъдените войници, подобряване материалното положение на трудещите се и др.
Със своите стихотворения поетът юноша защитава достойнството на човека, вечния му копнеж по красота, свобода и щастие. Това обуславя непреходната младост на поезията му.

Постепенно социалната принадлежност на Смирненски става решаващ фактор в идеологическите му възгледи и той се пропива със съзнанието, че е боец на пролетариата. През пролетта на 1920 г. става член на Комунистическия младежки съюз, а през 1921 г. — на Комунистическата партия.

Смирненски започва цяла поредица, публикувана на страниците на "Червен смях": "Първи май", "Ний" (26 юни 1920), "Червените ескадрони" (3 септември 1920), "Улицата" и "Утрешния ден" (24 септември 1920), "Херолди на новия ден" (15 октомври 1920), "Северно сияние" (29 октомври 1920), "През бурята" (6 януари 1921), "Бурята в Берлин" (13 януари 1921), "Йохан" (27 януари 1921) и др. В партийните издания "Червен смях" и "Работнически вестник" виждат бял свят няколко десетки негови творби, представляващи ярко новата естетическа линия в творчеството на поета.

В края на февруари 1922 г. партийното издателство "Общо работническо кооперативно дружество "Освобождение" отпечатва втората и последна издадена приживе стихосбирка на Смирненски — "Да бъде ден!". Отпечатана в 1500 бройки, сбирката се разпродава бързо и няколко месеца по-късно кооперативното дружество "Освобождение" пуска второ издание. "Да бъде ден!" въвежда поета като ярко талантлива и добре ограничена индивидуалност — творец, чието творчество е силно социално ангажирано, което носи новия ценностен модел, новите обществени и естетически каузи в разноликата българска литература на второто десетилетие на 20 век. С "Да бъде ден!" Смирненски излиза извън границите на политическата и идеологическа ангажираност и заявява безкористното пламенно човеколюбие, бляна за щастие на човечеството, превърнали се в негова творческа философия. Тук именно Смирненски най-ярко се сближава с нравствения заряд на Ботевите творби и средството, което Ботев намира за противопоставяне срещу човеконенавистничеството — борбата, революцията. За лявата литературна критика Смирненски митопоетизира събуденото класово самочувствие на пролетарското мнозинство и бунта му срещу социалните несправедливости. Смирненски възпява с лиричен маниер копнежа по щастие и безсмъртната любов към хората, обобщени философски в "Херолди на новия ден!" — "Какво по-божествено щастие от бляна да бъдеш човек" (по-късно Смирненски изключва това стихотворение от стихосбирката).

Христо Смирненски (горе вдясно), заедно с брат си Тома, сестра си Надя и приятели на екскурзия край водопада до с. Костенец през 1921 г.

През пролетта на 1921 г. Смирненски заболява от паратиф и през лятото заминава в рилското село Радуил, за да се лекува. Завърнал се в София, той продължава да пише и публикува лирически, хумористично-сатирични стихове и фейлетони. По случай една стачка на тютюневите работници той пише стихотворението "Жълтата гостенка" (15 юли 1922). През 1922 г. отново не се чувства добре и през лятото отново заминава за Радуил, при свои приятели. Там прекарва един особено плодотворен месец. Тук той написва стихотворенията "Юноша" и "Каменарче", фейлетоните "В трена" и "В Самоковския общински съвет", импресиите "Босоногите деца" и "Смело, товаришчи!", очерците "Пожар в Рила" и "Куртова поляна". В началото на септември е в Чамкория, където работи като измервач в горското стопанство. В края на годината се завръща в София и до първите месеци на 1923 г. е в период на особена творческа активност. Пише "Зимни вечери", "Роза Люксембург", "Съветска Русия" и сатирата "На гости у дявола".

Нов кръвоизлив на 5 юни прави състоянието му критично. Той незабавно трябва да постъпи в санаториум, но свободно легло не се намира. Лекарският консулт поставя безнадеждна диагноза — туберколоза. Превратът от 9 юни 1923 г. оставя Смирненски без храна и лекарства за цели два дни. Той е преместен спешно в близък частен санаториум, но твърде късно. Около 6:30 ч. сутринта на 18 юни 1923 г. той издъхва, малко преди да навърши 25-годишна възраст. "Поиска лист да пише, но това си остава последното негово желание", спомня си по-късно сестра му. Тялото на Христо е изложено в църквата "Свети Крал" още по пладне същия ден, където прочувствено слово произнася Гео Милев.

Живот в дати

17.09.1898 г. - Смирненски е роден семейството на Елисавета Попанастасова и Димитър Измирлиев.

1905-1908 г. - ученик в основното училище в гр. Кукуш.

1913 г. - семейството се премества в София след опожаряването на гр. Кукуш в Междусъюзническата война.

09.1913 г. - ученик в I курс на Техническото училище.

1917 г. - постъпва в подготвителен курс на Военното училище.

1918 г. - напуска Военното училище и се записва студент в Юридическия факултет.

02.1922 г. - излиза от печат стихосбирката „Да бъде ден” в тираж от 1500 екземпляра.

04.1922 г. - първи прояви на туберкулозата.

05.1923 г. - лечение в работнически почивен дом в Горна баня.

18.06.1923 г. - получава силен кръвоизлив и умира, ненавършил 25 години.

Знаете ли, че...

Христо Смирненски тръгва на училище на пет години и половина, а тогава вече е можел да чете и пише.
Думи на майката на Смирненски:
- На училище тръгна много малък. Не беше навършил още 6 години. Не искаха да го запишат. Не само на години беше малък, но и на ръст беше дребен. Беше слабичък. Баба му го заведе в училището. Христо се върна радостен и още от далече разправя:
- Учителят ме дигна, изпита ме и ми каза: „Браво бе, Измирлийче!" Ще ме приемат.
Така постъпи Христо в първо отделение. Учеше лесно. Много малко четеше. Повече гледаше да играе. Имаше много другари. Все той им беше главатар.

Една любопитна фотография от 1953 г. предоставена от www.photoarhiv-todorslavchev.com:

/ Майките на Христо Смирненски и Никола Вапцаров – Елисавета Измирлиева и Елена Вапцарова /
В Кукуш, още като малък, Христо имал кученце. Кученцето се казвало Бальо, а когато децата го викали са казвали "Вед Бальо". Сетне, когато Смирненски пораснал и започнал да пише, от тоя прякор си измислил псевдонима Ведбал.
Потомка от рода на Смирненски ми разказа за това откъде произлиза фамилното му име Измирлиев.
Името на фамилията идва от град Измир. Един от прадядовците бил търговец и постоянно е ходил в Измир, да купува и продава стоки... съгражданите му от Кукуш са питали къде е измирлията, върна ли се измирлията... и така е станала фамилия.
Мечтаел е да бъде барабанист.
Христо Смирненски е свидетел на три войни през живота си:
1. Балканската война започва през 1912 г., като българските войски свобождават родния град на поета - Кукуш. По силата на Берлинския договор част от Македония и Южна Тракия и след Освобождението остават под османско "присъствие".
2. Междусъюзническата война се ражда от разногласия между победилите балкански съюзници . Гърците опожаряват Кукуш и семеството на Смирненски се мести в най-бедния квартал на София - Ючбунар.
3. Първата световна война (1914 - 1918 г.). През май 1917 г. Смирненски постъпва като юнкер във Военното училище.
Силно въздействие върху идейното развитие на младия поет оказват Октомврийската революция на 7 ноември 1917 г. (въоръжен преврат в Руската империя) и Войнишкото въстание през 1918 г. (български войни напускат фронта и поемат поход към София с цел да свалят правителството, за което са тежко наказани).
На 12 години, в дома на вуйчо си Владимир Попатанасов, виден културен деец и сътрудник на много списания, бъдещият поет се запознава с изтъкнати творци на литературата като Елин Пелин и Кирил Христов. В началото на май 1916 г. Христо става постоянен сътрудник на седмичното хумористично списание "Българан", наред с Георги Райчев, Асен Разцветников, Ангел Каралийчев...
А ето какво пише Георги Караславов:
- С истинско възхищение се отнасяше Вапцаров към творчеството на Христо Смирненски. Вдъхновяваше се от заразителния патос на неговите стихотворения, учудваше се на неговата версификационна техника, на удивителната му находчивост в областта на хумора. Поразяваше го неудържимата продуктивност на рано загиналия поет, безкрайното разнообразие на тематиката му. Той смяташе, че Смирненски е едно феноменално явление в нашата национална литература, и казваше, че ако беше поет на една велика нация, името му би гърмяло по четирите краища на света. Вапцаров ценеше високо не само боевите песни на Смирненски... Вапцаров поставяше на високо равнище и ония негови песни, които засягаха по-интимно живота, страданията и душевните преживявания на обикновените прости хора, на работниците, на обитателите на крайните квартали. Той се учеше от Смирненски, но се учеше по своему, творчески...
Едва 17-годишен той вече е редактор на ученическия вестник "К'во да е", където публикува първото си произведение, под псевдонима Ведбал.
От 1 януари 1917 г. Христо ще се включи и в издаването на седмичното литературно-художествено списание "Смях и сълзи" и ще бъде най-активният му редактор. Често придружава фейлетоните си със собствени карикатури. Явява се най-авторитетния карикатурист в списанието.

Смирна (Myrtus communis)

Христо Измирлиев е писал, използвайки повече от 40 псевдонима: Българан на диета, Валериан Бромов, Ведбал, Влюбен котарак, Гаврош, Ганчо Пехливанчо, Господина от мансардата, Гюря Самодива, Денгубец, Жорж Астрални, Зрител, Йохан (Йоханес), Йуда (Юда) Добродушни, Конгресист на градус, Кямил Ефенди, Лорд Вилмон Чизмовлачник, Лорд Джеймс Шокинг, Нагел Смугли, Окър-Кокър, Орезам, Пророк Иеремия, Рапортьор, Смирненски, Сопоносец Храбри, Софроний, Спокоен гражданин, Столичанин, Сузана, Хризантема, Християн Снажни, Християн Снежни, Юбилеен летописец, Южен Северняк, Яким Егейски и други.

В брой трети на "Смях и сълзи" на списанието ще се подпише за първи път като Смирненски.
- Как бих могъл да подпиша с Ведбал едно стихотворение, от което капят сълзи? Хората са свикнали, щом прочетат псевдонима ми Ведбал, да хихикат...

Измирлиев избира псевдонима "Смирненски" от Смирна - гръцкото име на град Измир в Мала Азия (Турция). Смирна е и остарялото название на миртовото дърво (южно вечнозелено дървесно растение с бели благоуханни цветове, което символизира славата или любовта).

За 8 години е написал около 800 стихотворения, от като близо 700 са хумористични.
Негов съвипусник от Военното училище споделя:
- Изобщо Ведбал пишеше със завидна лекота, на която всички завиждахме. Той беше роден поет и ненадминат импровизатор. Във всеки момент можеше да напише стих на каквато и да е тема. Творческата мъка му беше непозната. Мисълта и въображението му бяха постоянно озарени от някаква неспирна феерия от рими. Той се шегуваше в рими, сърдеше се дори в рими...
Съвременник на Смирненски от времето когато е във Военното училище си спомня:
- Христо винаги мъкнеше в джобовете си измачкана амбалажна или жълта халваджийска хартия, която вземаше от лавката. И на нея, с молив пишеше стиховете си...

Евгения (Женя) Дюстабанова

Голямата любов на Смирненски е Жени Дюстабанова. "За мен ти не си нито флирт, нито спорт. До днес можех да вмъкна всичките си досегашни връзки в някакви клишета. Но теб не мога." Това искрено признание прави на любимата си Женя Дюстабанова 23-годишният Христо Смирненски. За него тя е "най-нежната муза и най-огнената отрова". Връзката им, която често експлодира от скарвания и сдобрявания, ревност и помирявания, срещи и раздели, продължава цели две години до смъртта на поета.

Женя в обръщението й към Смирненски - "Ристе, моето момче" – проявява и приятелска снизходителност и майчина ласка, макар разликата помежду им да е повече от 5 години. По това време в редактираните от Смирненски списания "Българан" и "Маскарад" активно сътрудничи популярен хуморист - Матвей Вълев, който е силно влюбен в Женя и от най-добрите приятели на Христо. Женя вече е направила избора си - тя даже дава на Христо интимните писма на Матвей до нея.

Христо Смирненски с подписа му

Смирненски е един от най-големите майстори на епиграмата. Такива той е създал за различни видни български личности. По време на юбилейните чествания на Елин Пелин, в „Българан" ще се появи следното посвещение:

"На тихото село най-тихий син
избра си муза във литак.
И без да бъде враг
на бира, вино и коняк
нарече се Елин Пелин"

След Димчо Дебелянов, Смирненски е най-яркият автор на хумористично-бохемска лирика, възхваляваща мига на опиянение от виното и веселия безгрижен живот.

Абсент - питието на дявола

Твърди се, че е използвал тайнствената по своето действие напитка абсент. Падналият ангел Луцифер носи пръстен със зелен изумруд, такъв е и естествения цвят и на абсента. Оригиналната рецепта предизвиква зрителни халюцинации.
Можем да открием участието на абсента в мизансцена на срещата между Смирненски и Дявола в неговото стихотворение "На гости у дявола":

"В живота си нивга не бях се надявал
на толкова мил комплимент
покани ме Дявола - старият Дявол
дома си на чашка абсент…"

Зелена муза (1895) на Albert Maignan; Поет поддава на Зелената фея

Поетът е написал знаменитата си "Приказка за стълбата" 20 дена преди смъртта си заедно с фейлетона "Как ще си умра млад и зелен".

/ "Приказка за стълбата" /
Към 2016 г. името "Христо Смирненски" носят 65 български училища.